Надморската височина при село Бостина се изчислява на осемстотин метра, като населеното място отстои на само пет километра от родопския град Смолян. Двата бряга на Бяла река е мястото, на което е разположено, а в същата посока се намира и Рожен с известния манастир. Смолянските езера и Хайдушки поляни не са единствените две местности, отстоящи наблизо. Също така тук е и курортът Пампорово, който е еднакво посещаван от много туристи през лятото и зимата. Не е особено висок броят на местното население – 144 души. Сред основните поминъци на хората са дъщарството и тепавичарството, като две дъщи и един дарак към настоящия момент още са действащи. Пътят за Гърция през Златоград минава от тук, а от вътрешните линии е известен пътят Смолян – Пловдив през Рожен. Четирима на брой са хората, считани за основоположници на селото. То възниква през 1520-та година, когато тримата братя Михо, Босю и Калчо идват със сестра си Тина.
Преди да бъде окончателно наречено Бостина, то многократно получава леки изменения в името и остава известно в българската история с построяването на църквата Св. Петър и Павел. До голяма степен издигането на постройката е наложено от духа на времето, тъй като местното население изпитва остра нужда от православен храм и училище. На по-късен етап към него възниква килийно училище – става дума за периода през 40-те години на деветнадесетото столетие. Гого Милев е човекът, дарил или по-скоро предоставил къщата си за нуждите на училището. До нас достигат документи, но те са твърде оскъдни. От тях става ясно, че годината на дейност е между 1860-65-та. Мъжът едновременно изпълнява функциите на настоятел в църквата и училището. Що се отнася до това къде се настаняват тримата братя и сестра им, всеки заема различно място. Така Михо отива на склона, където днес се намира махалата с името Училищна. Калчо е в Черковна, а другите двама на първо време живеят с него. Костадин Манолевски с прякор Грошката е друг важен местен жител, защото има тепавичарница. В нея за пръв път се организират занятия по четмо и писане, а в къщата – училище имало и стая за варене на кафе.
Стоян Тодоров – Сарийски обаче е първият нов учител в Бостина – той идва от съседното село Соколовци. По това време е облечен доста екстравагантно – с калцуни и червен пояс и потури, които се веят до земята. За съжаление този учител не успява да допринесе съществено за образованието на децата, защото ги кара да разчитат български думи и текстове с гръцки букви. За сметка на това умира на заветните сто и три години през 1912-та, а малко след това у местните жители се надига небивал ентусиазъм да построят ново училище. Скоро до църквата възниква сграда, в която има две стаи. Едната служи за обучение, а в другата спят преподавателите. Няколко души след смъртта на самоукия даскал поемат образованието и са от село Райково, но залагат на черковно – славянския език. В килийното училище няма как да учат голям брой деца – те са предимно рожби на заможни родители. Те заплащат учителското възнаграждение за работата в училището.
